Фотопроект: Последният дар на човека

Фотограф: Александър Николов

Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2017

Последният дар на човека

Георги е на 21 години. Учи в един от най-добрите университети в Лондон. Той е млад, интелигентен, образован, от добро семейство. Обича приятелите си, спортува и е устремен към мечтите си. Една сутрин внезапно и без никаква причина кръвоносен съд в мозъка му се разкъсва. Щетите, нанесени от масивния кръвоизлив, са непоправими. Георги остава завинаги на 21. Но не и частици от него. Неговото семейство извършва едно от най-благородните дела – дарява органите му, спасявайки четири човешки живота. Смъртта му, подобно на живота, е осмислена.

В момента 1129 българи очакват най-големия герой в живота си – своя Георги. Това е броят на хората у нас, които имат спешна нужда от трансплантация на сърце, черен дроб, бъбрек, бял дроб или панкреас. За тях всеки ден е между живота и смъртта.

„Последният дар на човека“ е историята на Георги и на всички онези, които чакат да получат своя дар. Хиляди не са го дочакали, а други хиляди все още дори не подозират, че ще имат нужда от него.

„Последният дар на човека“ е документална история, която разглежда различните герои и аспекти от темата за донорството в България. Проектът е мащабен и дългосрочен, все още в развитие, съчетава фотография и текст, нови и традиционни медии. Зад него стои екип от млади професионалисти – фотограф, журналист, дизайнер, програмист. Крайната цел е издаването на една от първите по рода си документални книги в България, където текст, снимки и дизайн, са едно естествено цяло.

За авторите на „Последният дар на човека“ темата е лична и важна. Донорството на органи, до голяма степен, все още е тема табу в българското общество. А именно от това общество, неговите нагласи, предразсъдъци, склонност да разбира и дарява зависи животът и съдбата на много хора. Не само на онези, които чакат.

Затова и „Последният дар на човека“ е не просто фотодокументалистика. Той е кауза и апел за промяна. Той е разказ за тези, които даряват. За тези, които приемат. За тези, които очакват. За техните семейства. За лекарите и героите в сянка, които правят невъзможното възможно. За политиката, науката, логистиката, сроковете... За живота и смъртта. Разказ за загубата и надеждата. Но най-вече – за всички нас.

Автор на текста Димитър Панайотов

Фотопроект: В света на спасените души

Фотограф: Красимира Василева

Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2017

В света на спасените души

Във времена, когато разрухата е превзела не само материалния ни свят, но е нахлула в душите на хората и е пропила отношенията между тях, нуждата да бъдем добри, е по-голяма от всякога. Тя е въпрос на оцеляване.

Да бъдеш отворен за нещастието на другите е повече от това да дариш. Да бъдеш отворен за нещастието, означава да събудиш сетивата си, дълбоко приспани от примирението и безпомощността

Да бъдеш отворен за нещастието на другите, означава да имаш силата да надвиеш егоизма си. Да пренебрегнеш и забравиш за миг собственото си нещастие и да поставиш чуждото пред своето.

Да бъдеш отворен за нещастието, означава да се спасиш. Защото помощта за нуждаещите, ти дава усещането, че си необходим и полезен, че съществуването ти има смисъл и ти имаш смисъл. Че със сигурност, някъде, има поне един, който мисли за теб и те чака...

Да бъдеш отворен за нещастието, носи дълбоко усещане за щастие. Дава изцеление и изпълва душата с чиста, безкористна и безусловна радост.

Прочетох на много места, че доброволчеството е мисия.

За мен доброволчеството е магия. Тази магия спасява всички – и нуждаещи се и даващи.

В проекта са заснети доброволци, хора от екипите и деца и младежи от Център „Приятели на Зита“, Фондация „Подари книга“, Фондация „Светът на Мария“, Ателие „Прегърни ме“, дарители и доброволци в кампаниите за набиране на средства за лечение на Жорко и Любчо и на деца с онкохематологични заболявания.

Фотопроект: Очи в очи

Фотограф: Николай Дойчинов

Победител в грантовата програма "Благотворителността през обектива" 2017

Очи в Очи

или срещите наживо като противоотрова срещу предразсъдъците

Заплаха ли са емигрантите и бежанците, дошли в България? И как се отнасяме към тях?

През последните години дебатите за бежанците и мигрантите са  заглушени от личности и групи, които подклаждат страх и сеят  непоносимост и агресия. Антиемигрантските послания стигнаха до първите страници на вестниците, до предавания с висок рейтинг, пробиха в новинарския поток и често определят посоката на обществения разговор за бягащите от войни и бедствия и търсещи убежище.

Както политици, така и български и световни медии популяризираха и наложиха "другата гледна точка" - на ксенофобските внушения.

Така се стигна дотам, че много хора приемат бежанците като заплаха, като нещо страшно и опасно. Те обикновено не са имали досег с бежанци и нямат представа за тях.

Въпреки разпространените страхове много хора в България решават да се доверят на собствената си преценка и чисто по човешки да дадат шанс на „пришълците“ с друг език и с чужда култура, озовали се изведнъж в тяхната общност. Да общуват с тях директно, очи в очи, без да им лепят етикети, и да определят отношението си към тях, вярвайки на собствените си сетива.

На фона на събитията в Розово, Широка лъка, Елин Пелин, Белене и много други места, където местните общности се обедининяват срещу възможността при тях да живеят или учат емигранти или бежанци, имаме и примери за приемаща среда. Такива са героите на този разказ -  директорът и учителите в средното училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в село Иваново, които приемат в своето училище деца от бежанския лагер в Харманли, учителят Мирчо Терзиев - класен на Билал и Нур, бежанци от Сирия, учителката Марийка Адамова – класна на сестрите Наргес, Захра и Райхана, бежанци от Афганистан, работодателите и колегите на Баджимбо от Гамбия, на Хани от Афганистан, Елиас от Сирия, и много други.